ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ “НЕОФИТ РИЛСКИ”

гр.БЛАГОЕВГРАД

Теодора Симеонова Делисивкова

ПОЛИТИКАТА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И

УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

А В Т О Р Е Ф Е Р А Т

на дисертационен труд за присъждане

на научна и образователна степен „доктор”

Благоевград, 2014г.

2

ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ “НЕОФИТ РИЛСКИ”

гр.БЛАГОЕВГРАД

Теодора Симеонова Делисивкова

ПОЛИТИКАТА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И

УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

А В Т О Р Е Ф Е Р А Т

на дисертационен труд за присъждане

на научна и образователна степен „доктор”

по научна специалност 05.05.15 „Международно право и международни

отношения”

Научен ръководител: Рецензенти:

Проф. д-р Благой Видин проф.д-р Габриела Белова

проф.д-р Ирена Илиева

Благоевград, 2014г.

3

Дисертационният труд е обсъден на 13.05.2014г. на заседание на

катедра „Международно право и международни отношения” на Правно-

исторически факултет на Югозападен университет “Неофит Рилски”,

гр.Благоевград. Авторът е редовен докторант в Правно-исторически

факултет на Югозападния университет “Неофит Рилски”, гр.Благоевград

Материалите за защитата се намират в катедра „Международно

право и международни отношения” на Правно-исторически факултет на

Югозападен университет “Неофит Рилски”, гр.Благоевград.

Защитата на дисертационния труд ще се състои на 04 юли 2014г. от

10.30ч. в зала 297 на Софийския Университет “Св.Климент Охридски”.

4

СЪДЪРЖАНИЕ

стр.

I. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

5

1. Актуалност на темата 5

2. Степен на разработеност на темата в научната

литература

6

3. Цел, обект и задачи на дисертационния труд 8

4. Теза на дисертационния труд 10

5. Изследователска методология и хипотези 10

6. Източници на дисертационния труд 12

II. ОБЕМ И СТРУКТУРА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

12

III. СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

13

IV. СПРАВКА ЗА НАУЧНИТЕ ПРИНОСИ НА

ДИСЕРТАЦИОННОТО ИЗСЛЕДВАНЕ

36

V. СПИСЪК НА ПУБЛИКАЦИИТЕ ПО ТЕМАТА НА

ДИСЕРТАЦИЯТА

38

5

I.ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

1. Актуалност на темата

Значимостта на темата в глобален аспект е обусловена от напредъка

в осъществяването на политиката на развитие на ЕС като част от Общата

политика на външните отношения на Съюза , както и от международната

роля на ЕС в постигане на Целите на хилядолетието за развитие под

егидата на ООН. Актуалността на темата е свързана и с предстоящите през

2015г. междинна оценка и актуализация на изпълнението на провежданата

в рамките на ООН стратегия по изпълнение на Целите на Хилядолетието

за развитие, която се осъществява с подкрепата на широк кръг от

международни организации, неправителствени организации и национални

държави. Като регионална интеграционна общност ЕС представлява важен

международноправен субект на политиката за развитие и опитът й във

формирането и провеждането на тази политика дава възможност да се

анализират нейните институционални и функционални аспекти, като

Общностна политика с произтичащите от това възможности и

ангажименти за страните-членки на ЕС.

С цел разкриване на спецификата на участие на ЕС в

международната политика за развитие и глобалното партньорство за

развитие, дисертационният труд е посветен на анализа на съвременното

състояние на концепциите за развитие и приложно-практическата

насоченост на международната политика на развитие. При такъв подход

анализът е насочен към охарактеризиране на политиката на ЕС като

международноправен субект в историческата му еволюция и от гледна

точка на приноса на ЕС в глобалното партньорство за развитие.

6

2. Степен на разработеност на темата в научната

литература

В средата на XX век теориите и концепциите за развитие се

повлияват силно от следвоенното възстановяване на европейската

икономика, разпадът на колониалната система на капитализма и

разделянето на света на две антагонистични социално-икономически

системи от държави:капиталистическа и социалистическа.Проблематиката

на развитието на този етап се разглежда не само като международна

помощ за развитие, а като стратегически избор на политически и

социално-икономически модел на развитие в условията на утвърждаване

на независимостта и националното самоопределение на бивши

колониални държави от Третия свят.

В международен план концепциите за развитието се разделят на две

самостоятелни, но взаимнодопълващи се направления на еволюция.

Първото и доминиращо направление на теоритичните концепции от

средата на 50-те години до началото на 90-те години на XX век е

интерпретацията на развитието като икономическо развитие, т.е

изостаналостта на развиващите се страни преопределя приоритетното

значение на икономическото им развитие, съответно нуждите от помощ за

развитие. В този смисъл в теориите за развитието от това направление

неизбежно заемат значително място идеите на основните школи за

политическа икономия и свързаният с тези школи тип икономическо

регулиране за целите на икономическия растеж. Второто направление

теории считат, че дори при наличие на икономически растеж в определени

страни, поради дефицита на демокрация, както и наличие на социални

неравенства и нарушаване на човешките права, пропастта между

бедността и богатството нарастват. Подобни общества се нуждаят от

модернизация, за да се противодейства на бедността и да се разпределят

по –справедливо ефектите на икономическия растеж.

7

В условията на бавно преодоляване на Глобалната финансова и

икономическа криза към средата на първото десетилетие от новото

хилядолетие, проблематиката на модернизацията на съвременните

общества с цел преодоляване на разрива между богатството и бедността

вече открито се признава като проблем и на развитите страни, който

забавя значително икономическото им развитие (Sach,Jeffrey -2005, The

end of poverty: Economic possibilities for our time Penguin Press). По този

начин отновосе поставя на дневен ред разглеждането на развитието в по-

широка трактовка, както е характерно за 60-те години на двадесети век. В

дисертационния труд при изследването на актуалните теории на

модернизационната парадигма на развитието се подчертава, че те

надхвърлят обхвата на политиката за развитие, разбирана по-конкретно

като помощ за развитието на развиващите се страни. На практика

посочените теории отразяват и по-широката проблематика на

взаимовръзката между системите на политическото и социално-

икономическо развитие на отделни страни, т.е. наличието на различни

типове капитализъм и тяхното съпоставяне като модели на развитие на

конкретни държави и региони в световната икономика.

В настоящия дисертационен труд развитието се разглежда в по-тесен

смисъл като помощ за развитие на развиващите се страни, предоставяна от

развитите страни.

В българската научна литература, посветена на развиващите се

страни, проблематиката за помощта за развитие се разглежда от редица

автори икономисти-международници, в т.ч. Е. Химирски, В.Маринов,

В.Сивов, И.Шикова, Т.Недев, Д. Хаджиниколов и др.

В съществуващите до момента публикации, посветени на

развиващите се страни доминира интересът към разглеждането на

икономическите аспекти на сътрудничеството с развиващите се страни, но

не е достатъчно разработена темата за взаимодействието между правната

8

уредба на политиката на развитие на Република България и

концептуалните насоки за нейното приложение.

3. Цел, обект и задачи на дисертационния труд

Дисертационният труд си поставя за цел изясняването на

еволюцията и същностните характеристики на политиката на развитие в

теоретико-концептуален аспект и разкриване на спецификата на приноса

на ЕС като международноправен субект за осъществяване на

международната политика на развитие.

В контекста на глобалните промени в областта на теорията и

практиката на развитието опитът на ЕС в разработването и прилагането

на политиката на развитие несъмнено заема важно място. Анализът на

съвременните концепции за развитието и тяхната практическа

реализация в рамките на участието на ЕС в глобалното партньорство за

развитие под егидата на ООН като глобален актьор и основен донор

представлява актуален интерес във връзка с политиката на развитие,

която се е ангажирала да провежда и България като страна член на ЕС.

За реализацията на дефинираната цел в дисертационния труд

са поставени следните задачи:

- Изследване на теоретико-концептуалните основи на

политиката на развитие, които в значителна степен с еволюцията си

повлияват избора и подходите на политиката на развитие както в

европейски, така и в глобален контекст.

- Сравнителна характеристика и оценка на

постепенното историческо развитие на политиката на ЕС и

обосноваване на измененията в договорно-правните основи на

европейската интеграция и институционалния и функционален

9

капацитет на ЕС като най-голям донор на помощ за развитие в

глобален мащаб ;

- Оценка на механизма и инструментариума на

политиката на ЕС за развитие и разкриване на

характеристиките на финансирането й по главни географски

направления на външната дейност на ЕС с цел

систематизиране на изводите и предложенията за повишаване

на ефективността на политиката на ЕС за развитие;

- Анализ на напредъка на България в провеждането на

политиката за развитие на ЕС и систематизиране на насоките

за реализация на българското участие в помощта за развитие с

цел отчитане на опита на ЕС като международноправен субект

на тази политика и иновативността на механизма и

инструментариума на ЕС на Общностно и глобално равнище

за усъвършенствуване на помощта за развитие на ЕС.

При решаването на следните изследователски задачи се

прилагат комплекс от подходи за извършване на анализа:

Изследване на литературата, свързана с еволюцията на

концепцията за международна политика за развитие;

Анализ и оценка на политиката за развитие на ЕС, като

поради широкия обхват на темата, вниманието ще бъде насочено

върху промените възникнали в тази политика, след приемането на

основния договор за ЕО и тези, определящи неговото последващо

изменение.

Дефиниране на промените, които тази политика предизвиква

в поведението на икономическите субекти на територията на ЕС.

4. Теза на дисертационния труд

10

Основната теза на дисертационния труд е, че развитието на

ЕС чрез задълбочаване и разширяване на интеграционната общност

допринася за значително увеличаване на институционалния и

функционален капацитет за провеждане на политика на развитие, но

при предпоставката за засилване на участието на Съюза в

глобалното партньорство за развитие. Като подтеза настоящият

дисертационен труд аргументира извода, че политиката на ЕС за

помощ за развитие се изменя не само под въздействието на

вътрешнополитическите промени в договорно-правните основи на

интеграционния процеси, но и под доминиращото въздействие на

глобалните промени в световната икономика и международните

отношения.

5. Изследователска методология и хипотези

За решаване на формулираните по-горе задачи в

дисертационния труд е приложен мултидисциплинарен подход,

включващ набор от изследователски методи и техники. При

изпълнение на поставените задачи се приемат или отхвърлят

следните хипотези:

Хипотеза 1 – Развитието на институционалния и

функционален капацитет на ЕС в исторически план

съдействува за повишаване на ролята на Съюза в

международната помощ за развитие и за успешната

реализация на Общностната политика на развитие.

Хипотеза 2 – При прилагането на политиката на ЕС за

развитие се наблюдава засилване на системната обусловеност

на изискванията към страните бенефициенти и засилване на

условността на прилагането на помощта за развитие чрез

11

прехода от търговско-икономическо сътрудничество към

политическа интеграция и стратегическо партньорство.

Основните методи за доказване на тезата се състоят от:

Проучване на теоретичната и приложно-аналитична

литература, посветена както на международната политика за

развитие, така и на целите на хилядолетието за развитие;

Анализ и систематизиране на съществуващия опит на ЕС в

областта на политиката за помощ за развитие, под формата на

правна уредба на политиката на развитие, аналитични доклади,

нормативни документи и документи на Европейските институции,

ангажирани в прилагането на тази политика.

Детайлно изследване на нормативните документи в областта

на политиката за развитие, влезли в сила и прилагани от Република

България .

Анализът се основава на теориите и методологията на

изследване на еволюцията на политиката на развитие като се

отчита международния опит в тази област, и географските

направления в нейното прилагане

С инструментариума на аналитичния метод и на база на

сравнителния анализ изследването се концентрира върху

оценъчните и качествени характеристики на еволюцията на

институционален и функционален капацитет на ЕС за

провеждане на политиката на развитие, която по географски

направления съставлява неговата актуална проблематика.

Използван е логическият и историческият подход.

6. Източници на дисертационния труд

12

За подготовката му са използвани 204 източника на

български,английски, френски и руски език, сред които –

изследвания и анализи на български и чуждестранни автори

от водещи университети и научни институти, главно от ЕС,

Франция, Великобритания и Русия относно изграждането и

функционирането на политиката на развитие на глобално и

европейско ниво, статистически данни на Евростат и ООН,

както и специализираните данни на европейски и

международни официални институции за развитие, както и

документи и материали на институциите на ЕС.

Дисертационният труд е полезен в теоретико-

познавателен и практически план. Изследваният проблем е от

голямо значение за България като нова страна-членка на ЕС с

оглед на разкриване на възможностите и перспективите за

участието на България в постигане на целите на политиката на

развитие в европейски и глобален контекст.

II. ОБЕМ И СТРУКТУРА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

Дисертацията е в обем от 233 страници, в това число библиография.

Научният апарат обхваща 78 бележки под линия. Към дисертацията е

добавена библиографска справка за използвана и цитирана литература,

която съдържа общо 204 заглавия на български, английски, френски и

руски език и официални интернет сайтове и страници.

В структурно отношение дисертационния труд се състои от увод,

три глави, заключение и библиография.

13

III. СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

В увода е обоснована актуалността на разгледания проблем, като са

посочени обектът, предметът, целта и задачите на дисертационното

изследване. Изяснена е основната му цел и са конкретизирани основните

задачи, произтичащи от поставената цел.

Формулирана е основната теза на дисертацията, съгласно която

развитието на ЕС чрез задълбочаване и разширяване на интеграционната

общност допринася за значително увеличаване на институционалния и

функционален капацитет за провеждане на политика на развитие, но при

предпоставката за засилване на участието на Съюза в глобалното

партньорство за развитие. В тази връзка като подтеза настоящият

дисертационен труд аргументира извода, че политиката на ЕС за помощ

за развитие се изменя не само под въздействието на

вътрешнополитическите промени в договорно-правните основи на

интеграционния процеси, но и под доминиращото въздействие на

глобалните промени в световната икономика и международните

отношения.

3.1. Първа глава: Политиката за развитие и еволюцията и в

европейски и глобален аспект

3.1.1. Теоретични основи и историческа еволюция на

концепциите за развитие

В хода на изложението на глава първа на дисертационния труд при

анализа на концепцията за „развитие” е направено разграничение между

разбирането за „икономическо развитие” като икономическа категория и

„развитието” като потенциал за дългосрочни и устойчиви обществено-

икономически и социо-културни промени, които обуславят обществен

прогрес на дадена страна или регион. Същевременно с това

разграничение се засилва и вниманието към тематиката за

14

характеристиките и качеството на икономическия растеж и свързаните с

това фактори, доколкото той обуславя постигане на целите на развитието

с конкретен инструментариум на политиката.

От извършения анализ на съществуващите концепции за

развитието е направен извод, че те се развиват в две самостоятелни,

но взаимно допълващи се направления на еволюция.

На първо място, доминиращото направление на теоретичните

концепции от средата на 50-те до началото на 90-години на XX век

е интерпретацията на развитието като “икономическо развитие”,

което съгласно парадигмата на класическия реализъм означава

основно двустранно-икономическо сътрудничество. В този смисъл в

теориите за развитието от това направление неизбежно заемат

значително място идеите на основните школи на политическата

икономия и свързаният с тези школи тип икономическо регулиране

за целите на икономическия растеж.

Второто направление отразява идеите за „модернизационната”

трансформация на изостанали страни и общества и свързаните с

това механизми и инструментариум1. Важно е да се отбележи, че

повечето привърженици на трактовката на развитието като

„модернизация” включват по необходимост и тезата за

икономическото развитие. Тя е теза, която не изключва

политически, социални и културологически аспекти на

модернизационните трансформации, но не заема непременно

приоритетно значение в хода на модернизацията Например известна

е тезата на Нобеловия лауреат Амартая Сен, че в общества, които са

1 Rostow, W.W. The Stages of economic growth: A Non-Communist manifesto.Cambridge, 1960;

Harrison, D. The sociology of Modernisation and Development., 1988.

15

поразени от бедността най-напред е необходимо да се предприемат

социални реформи и едва след това да се премине към

икономически реформи. 2

Концепцията са развитието исторически получава съществен

напредък и самостоятелно преосмисляне в периода след Втората

световна война във връзка с процеса на национално

самоопределение на бивши колонии в различни части на света и

преустройството и модернизацията на отношенията в бившите

колониални империи, установили преразпределението на световното

стопанство след възникването на световния пазар от края на XV-ти

век. В дисертацията е достигнато до заключението, че до началото

на 80-те години на двадесети век икономическата политика на

редица развиващи се държави се основа на кейнсианската школа на

икономическо регулиране. При прилагането на държавен

капитализъм кейнсианството се доразвива в специфична насока на

икономика на развитието.

Извършения анализ доказва, че в Латинска Америка възниква и

структуралисткото направление в концепциите за развитието, като

теоретична школа, която възприема тезата на Дж.М.Кейнс и

социалдемокрацията за държавна намеса в подкрепа на

икономическия растеж и се противопоставя на конкретни аспекти на

класическата политическа икономия като твърде абстрактни.

Структуралисткото направление обосновава специфичността на

икономиките на страните от Третия свят и техните различия, като

2Sen, A. Collective Choice and Social Welfare , 1970.

Sen,А. Development as Freedom, Oxford University Press, 2001, 384 pages

16

обективно основание за неприложимостта на универсализирането на

неокласическата концепция за развитието. На базата на изследвания

в структуралисткото направление се поставя началото на теорията

на зависимостта на развиващите се страни от развитите страни,

която се развива през 50-те и 60-те години на XX век и чиято най-

ранна формулировка е предложена от Раул Пребиш (1901-1986),

аржентински икономист, който е секретар на Икономическата

комисия на ООН за Латинска Америка през 50-те години на

двадесети век. Идеите за зависимостта в развитието са развити и от

други учени от Латинска Америка като Челсо Фуртадо (Celso

Furtado), Теотонио Дос сантос и Ф.Н.Кардозо (Theotonio Dos Santos,

F H Cardoso). Други представители на това направление са А.Г.

Франк (Andre Gunder Frank) и Пол Баран и Имануел Валерщайн

(Paul Baran, Immanuel Wallerstein), които по-късно формулират

друга версия на теорията на зависимостта, известна като „теория за

системите”.Р.Пребиш се противопоставя на конвенционалната

класическа концепция за сравнителните предимства, според която

международното разделение на труда между развити и развиващи се

страни се основава на сравнителната изгода от обмена на

промишлени стоки от развитите страни в замяна на суровини и

аграрни стоки от развиващите се страни.

Преодоляването на изостаналостта се оценява като възможно чрез

структурни промени в „периферните” икономики, които да водят до

съчетаването на собствената индустриализация със стратегия на

заместване на вноса със стоки собствено производство. Независимо,

че позитивните ефекти на стратегията за преодоляване на

изостаналостта чрез импортнозаместваща индустриализация са

съществени за голям брой развиващи се страни, с течение на

17

времето през 80-те години възниква синдромът на „лоша репутация”

на този тип индустриализация в конвенционалните научни и бизнес

кръгове. Като цяло структуралисткото направление в концепциите

за развитието отграничава специфични трудности и проблеми на

развиващите се страни, които засягат икономическото им

преструктуриране и избора на политика за развитие.

3.1.2. Еволюция на концепциите на развитието в ООН и в

структурите на ООН

Проведеното изследване в дисертационния труд констатира, че

при създаването на ООН има остър дефицит на концептуално-

методологически анализи за обосновка на необходима политика за

стимулиране на икономическото развитие. С цел да бъде преодоляна

тази празнота с помощта на екип от политолози и икономисти като

Д.Оуен, С.Дел, Ян Тинберген, П. Пребиш и Ханс Сингер, Н.Калдор,

П.Розенщайн- Родан и М. Калецки се развиват научните

изследвания по въпросите, свързани с ефективното икономическо

развитие в световен мащаб. Тези анализи водят до предложение за

създаване на Агенция за икономическо развитие към Обединените

нации или Фонд за икономическо развитие към Обединените нации,

като след девет години спорове и дебати по темата в рамките на

ООН е взето решение да бъде създаден Специален фонд, който

следва да се занимава с планирането и осигуряване на техническа

помощ на специализирани агенции на световната организация с цел

подпомагане на развиващите се страни.

В исторически контекст политиката на развитие намира отражение

в дейностите на ООН от началото на 60-те години до 2000 год. за

провеждане на Десетилетия на развитието.

18

През 60-те години в рамките на ООН се стартира Първото

десетилетие на развитието, чиито цели са: 1) ликвидиране на

дискриминацията, експлоатацията и неравноправното третиране на

хора и страни. 2)Гарантиране правото на правото на труд без

дискриминация, за справедливо заплащане на труда и установяване

на минимална работна заплата 3) ликвидация на глада и

недохранването; 4)ликвидация на бедността; повишаване на

жизненото равнище и справедливо и равномерно разпределение на

доходите; 5) повишаване на равнището на здравоопазването и

осигуряване на правото за достъп до здравеопазването на цялото

население по възможност безплатно; 6) ликвидиране на

неграмотността и въвеждане на задължително начално образование

и безплатно обучение на всички равнища .3

В рамките на ООН 70-те години на двадесети век са

провъзгласени за Второ десетилетие на развитието като

правителствата на страните-членки на ООН се ангажират с

провеждането на политика за „установяване на по-справедлив и

рационален международен икономически и социален ред, при който

равенството на възможностите трябва да бъде прерогатив на

страните в същата степен, както и прерогатив на отделните лица в

пределите на всяка страна.” Развитието на световната икономика

през 70-те години с негативното въздействие на международната

енергийна криза и международната криза на задлъжнялостта на

развиващите се страни на практика не позволява постигането на

3 Declaration for social progress and development, Resolution 2542 (XXIV) UN General Assembly,

11 th of December, 1969 http://www.un.org/ru/documents/decl_conv/declarations/socdev.shtml

19

поставените първоначално цели на Второто десетилетие на

развитието.

В изследването е достигнато до извода, че третото

Десетилетие на развитието, започнало след 1980 г. се счита за

изгубено в областта на развитието основно за страните от Латинска

Америка и Субсахарска Африка, тъй като с цел да се справят с

нарастналия си външен дълг тези страни се обръщат за помощ от

Международния валутен фонд и Световната банка. Тази финансова

подкрепа е предоставена при строги условия за стабилизиране в

краткосрочен план, с изискване за намаляване на нарастващата

инфлация, ограничаване на външния дълг и намаляване на

дефицитът на националния бюджет, както и възстановяване на

икономическия растеж. Въпреки, че инфлацията намалява

значително бързо балансирането на държавните бюджети на

развиващите се страни не се постига и икономическият растеж в

тези държави не е възстановен. Предприетите от развиващите се

страни политики на структурна адаптация продължават и през

1990-те години с унищожителни ефекти спрямо икономическия им

растеж и човешките ресурси.

През 2000г. международната общност приема Целите на

хилядолетието за развитие (ЦХР), които представляват най-

широката до момента платформа с изчерпателни и конкретни

цели за развитие, за изпълнение на която е постигнато

споразумение в световен мащаб. Тези осем цели, предвиждат

конкретни числени показатели за справяне с крайната бедност,

поради ниски доходи, борба с глада, с майчината и детската

смъртност, премахване на смъртоносни болести, неравенството

между половете, влошаването на околната среда и за разширяване

20

на глобалното партньорство за развитие в нови области на

политиката на развитие.

3.1.3. Влиянието на неолиберализма при осъществяването на

политиката за развитие на ЕС

Извършеното изследване в дисертацията доказва, че основните

идеи на неолиберализма имат конкретна приложимост за анализа на

ЕС като глобален актьор. Като цялостен теоретичен подход към

международните институции и международните отношения,

неолиберализмът включва няколко важни презумпции и обосновки:

1) неолиберализмът счита държавата за най-важния фактор на

международните отношения (Keohane, 1984), ( Oye 1985) . При

условията на политическата интеграция в ЕС държавите-членки

запазват своя национален политически суверенитет независимо от

факта, че в определени области на политиката страните-членки

прехвърлят на наднационално равнище в конкретни европейски

институции правомощия и компетенции по вземане на решения; 2)

държавата според неолибералната теория е самостоятелен

рационален актьор (Keohane, 1984),( Snidal, 1985). На примера на

участието на държавите от ЕС в реализацията на осъществяваната от

ООН международна политика за Целите на хилядолетието за

развитието е показателно значението на държавата като

международен актьор; 3) според неолиберализма международните

институции играят съществена роля при конкретни колективни

проблеми чрез вземане на решения и предприемане на действия

(Keohane, 1984). На примера на ЕС е показателно, че политиката за

развитие еволюира исторически както поради изменението в

конкретните проблеми на отношенията с развиващите се страни,

21

така и поради изменения на геополитическата обстановка в

последните десетилетия.

3.1.4. Оценка на съвременното състояние на международната

политика на развитие

В дисертацията е достигнато до извод, че продължителната световна

финансова и икономическа криза е оказала неблагоприятно

въздействие върху международното сътрудничество за развитие.

През 2012 г.за първи път в течение на повече от едно десетилетие,

обемът на официалната помощ за развитие (ОПР) намалява, а заедно

с това има нови протекционистки търговски мерки, които влошават

условията на търговия с развиващите се страни. Независимо от

неблагоприятните фактори, наложили ограничения на бюджетните

разходи на правителствата на развитите страни, повечето страни-

донори на международна помощ за развитие продължават да спазват

показателя за участие в Общата помощ за развитие като заделят до

0,7 на сто от националния си доход.

3.2. Втора глава: Политиката на ЕС за развитие и приносът й в

международната политика за развитие

3.2.1. Политиката на Европейската икономическа общност към

развиващите се страни: възникване и основни етапи на развитие

С учредяването на ЕИО през 1957 г. се поставя начало на правните

основи на европейската политика за помощ за развитие. Забележителното

е, че още в началната фаза на интеграционния процес признаването на

отношенията с развиващите се страни се превръща в колективен

приоритет и се съчетава с подобаващото внимание към институционално-

правната уредба и механизма за оказване на помощ за развитие.

22

Според Римския договор от 25 март 1957 г. на отношенията на

новоучредената ЕИО с определена група развиващи се страни, (с които

една част от страните-членки имат установени двустранни отношения) се

отделя специално внимание в Част IV на Договора, озаглавена „Асоциация

на задморските страни и територии”. 4 Правната уредба на отношенията с

бившите колонии в субтропическа Африка съдържа пакет от

договорености, включващи от една страна, създаването на свободна

търговска зона и от друга страна, програма за официална външна помощ.

От представения анализ на историческата еволюция на

взаимоотношенията на ЕИО с развиващите се страни е достигнато до

заключение, че от създаването си ЕИО успява да приложи стратегията си

за регионално партньорство с преобладаващата част от страните, които са

част от Африка и Средиземноморския регион. След старта на отношенията

със задморските страни и територии през 1960г. на същия принцип са

подписани и споразумения за сътрудничество и с трети страни от

Средиземноморския басейн и Близкия Изток.

Като цяло още в създаването на политиката за развитие на ЕИО се

оформя разграничение между две групи държави-членки на ЕИО според

интересите им в развиващите се страни. Към първата група на

т.наречените „регионалисти” се включват държавите-членки, които

застъпват привилегировани отношения с бившите им колонии и други

развиващи се държави на регионален принцип. Към тази група се отнасят

Франция, Белгия и Италия, а след 1986 г. – Испания и Португалия. Към

втората група държави-членки на ЕИО се отнасят т.нар. „глобалисти”,

т.е. държави-членки, които имат интереси за влияние в глобален мащаб и

помощта за развитие е инструмент за подкрепа на влиянието им в Третия

4 The Treaty of Rome, March 25 1957, Part IV: Association of the Overseas countries and Territories, pp.46-47.

23

свят. Към тази втора група страни първоначално се отнасят Германия,

Холандия, а по-късно се присъединяват Великобритания, Швеция и

Финландия.5

С премахването на колониалните режими в началото на 60-те години на

двадесети век в отношенията на ЕИО с развиващите се страни се

преминава от предоставяне на възможностите за асоцииране към

сключване на договорни отношения под формата на конвенции.

През 1963 г. в гр.Яунде, Камерун е сключена за пръв път конвенция

с 18 африкански държави и Мадагаскар, асоциирани към ЕИО. Тази

конвенция е подновена през 1969 г. под наименованието Яунде–II. С нея

се реализират разпоредбите на Римския договор за създаването на зона за

свободна търговия между ЕИО и асоциираните африкански държави.

През февруари 1975г. ЕИО сключва с 46 държави от АКТБ нова

конвенция за търговски обмен на преференциална основа, известна под

наименованието Ломейска конвенция I, която въпреки, че през следващите

години претърпява изменения, продължава да урежда търговските

отношенията на ЕИО със страните от АКТБ за периода от 1975 г. до 2000

год.

Конвенциите от Ломе (общо 4 от 1975 г. до 2000 г.) между

Европейската общност и страните от Африка, Карибския и Тихоокеанския

басейн (АКТБ) са първият пример за успешно сътрудничеството между

развити и развиващи се страни след деколонизацията им. В значителна

степен практиката на тези конвенции се разглежда в средата на 80-те

5 Carbone, M. (2007), The European Union and international Develiopment: the Politics of Foreign

Aid, (London: Routledge). Grilli, E.,(1993) The European Community and the Developing countries

(Cambridge: Cambridge University Press).

24

години позитивно и в рамките на международните официални

организации като част от прехода към нов икономически ред. 6

3.2.2. Договорът от Маастрихт и измененията в подхода и

инструментариума на политиката на ЕС за развитие

На основание на детайлен анализ на европейския интеграционен

процес от средата на 80-те години на двадесети век и свързаните с него

нормативни документи в дисертацията се доказва, че динамичните

вътрешни процеси на задълбочаване на интеграцията повлияват

положително и за реформирането на Общностната политика на развитие.

С подписването на Договора за ЕС в Маастрихт през 1992г.

европейската помощ за развитие придобива наднационален характер.

Договорът урежда обхватът на помощта, “дефинирана като помощ,

целяща да позволи прогресивното включване на развиващите се държави в

световната икономика, както и да се бори с бедността и съществуващите

социални неравенства в по-слабо развитите страни”.7 В редакцията на

Договора за Европейската общност с Договора от Маастрихт в –чл.208 са

посочени трите основни цели на европейската политика за развитие:1)

осигуряване на възможност за прогресивно въвеждане и участие на

развиващите се страни в световната икономика; 2) устойчиво

икономическо и социално развитие на слабо развитите страни, както и на

слабо развиващите се страни; 3) борба с бедността в развиващите се

страни. Нововъведение в Договора от Маастрихт е обстоятелството, че

6 Вж.;UN, General Assembly, Declaration on the Right to Development (4 December

1986),A/RES/41/128; UN, General Assembly, International Development Strategy for the Third

United Nations Development Decade (5 December 1980, A/RES/35/56 ; UN, General Assembly,

International Development Strategy for the Second United Nations Development Decade (24 October

1970), A/RES/2626 (XXV).

7 Виж Договор за Европейската общност след ревизията с Договора от Маастрихт от 1992 г..

25

решенията, свързани с помощта за развитие могат да се приемат с

квалифицирано мнозинство от Европейския парламент.

В извършеното изследване е охарактеризирано влиянието, което

оказват върху нормативната уредба на помощта за развитие, подписването

на Договора от Маастрихт и последващата ревизия с Договора от

Амстердам от 1997 г. Съгласно тези договори правните основи на тази

помощ претърпяват няколко важни промени в правен и институционален

план, с цел подобряване на организацията и политиката на развитие. Към

тези промени се отнасят и реформата на външната помощ от 2000г. и

приемането на Европейски консенсус за развитие от 2005г., който за пръв

път обединява Общността и държавите членки в съвместни действия за

постигане на глобални цели на развитие.

Реформата на външната помощ е приета през декември 2000г. и има за

цел да подобри ефикасността на управлението на европейската помощ за

развитие и по този начин да засили легитимността на Европейския съюз в

действията за подобряване на координацията при предоставянето на

помощта за развитие, тъй като се счита, че процеса има слабости. В

исторически контекс се приема, че реформата от 2000г. допринася за

засилване нa общностното начало при прилагане на политиката на ЕС за

развитие и има изключително позитивен аспект върху планирането на

помощта за развитие, методите на работа, както и усъвършенстването на

човешките ресурси, ангажирани в тази дейност.

С цел да се подобри координацията в прилагането на политиката за

развитие на ЕС приема Европейският консенсус за развитие, който

представлява съвместна декларация на Съвета на ЕС, Държавите членки,

Европейския Парламент и Европейската комисия върху политиката за

развитие на Европейския съюз от 2005 г. В приетия документ се посочва

26

общата визия на Европейския съюз с цел изпълнение на поставените цели

на хилядолетието за развитие под егидата на ООН, общи ценности и общи

принципи на работа. Най-важната цел в Декларацията е премахване и

борба за премахване на бедността, в контекста на реализацията на целите

на хилядолетието за развитие на ООН, както и на устойчивото развитие

като цяло. Използвайки широк спектър от инструменти при създаването на

проекти и финансирането им, Европейският съюз прилага съгласно този

консенсус прозрачни критерии на прилагане на помощта.

3.2.3. Нововъведенията в политиката за развитие на Европейския

съюз на основа на Договора от Лисабон

В дисертационния труд са представени подробно промените, с които

допринасят разпоредбите на Договорът от Лисабон от 2007 г. за

подобряването на капацитета на ЕС като международна организация за

участие в глобалните процеси на предоставяне на помощ за развитие.

Тези промени включват както следва:

- увеличаване на компетенциите на ЕС в представителството на

държавите членки в международнен мащаб не само в областта на

търговията и свързаните с нея въпроси, но и в областта на преките

чуждестранни инвестиции и помощта за развитие;

- повишаване на ролята на Европейския парламент чрез

съвместните правомощия с Европейския съвет в областта на

законодателството за търговските отношения и чрез улесняване на

по-активната роля на Европейския парламент в преговорите с

трети страни и при ратификацията на търговско-икономически

Споразумения с тях.

- Признаване на външноикономическите и търговски отношения на

ЕС като съставна част на Европейската външна дейност заедно с

27

външната политика, политиката на развитието, хуманитарната

помощ и политика в областта на околната среда.8

С Договора от Лисабон ЕС придобива единна юридическа

правосубектност, което води до засилването на представителството на ЕС

в международни организации и увеличава тежестта му на международната

сцена. Наред с това този договор разширява възможностите за прилагане

на европейската политика за развитие, тъй като се създава Европейската

служба за външна дейност, която със своите правомощия е в състояние да

допринесе за по-ефективното прилагане и развитие на политиката за

развитие. Подчертан е приноса на Върховният комисар по външна

политика и политика за сигурност, който е и зам.-председател по право на

ЕК и който на основание на правомощията си, предоставени от Договора

от Лисабон допринася за по-лесна координация в прилагането на

политиката за развитие, съвместно с другите общностни политики.

3.2.4. Финансови аспекти и перспективи на политиката за развитие на

Европейския съюз във връзка с регионалните й направления

На база извършените изследвания в дисертационния труд е достигнато

до извода, че ЕС е най-големият донор на официална помощ за развитие в

световен мащаб (данни от Евростат, през 2011г. вж.Фиг.1), както и че

през изминалото десетилетие ЕС е доказал на международната общност,

че притежава високо развита система на управление и административен

капацитет за преодоляване на проблеми, възникващи в променящия се

глобален свят.

Фиг.1.

8 Woolcock , St. The Treaty of Lisbon and the European Union as an actor in international trade, ECIPE Working

paper, No1,2010.

28

Европейският съюз е водещ фактор в международната политика за

развитие, но въпреки тази тенденция, ЕС е изправен пред трудности при

постигане на целите на хилядолетието за развитие, поради забавеното

излизане от икономическата и финансова криза на страните-членки.

С цел преодоляване на последиците от Глобалната финансова и

икономическа криза през 2010 г. ЕС потвърждава своите дългосрочни

ангажименти за постигане на целите на развитието на хилядолетието с

приемането на нов План за действие.9 С този план през оставащите до

2015 г. години ЕС се ангажира да подпомага развиващите се страни в осем

направления на развитието: борбата с бедността и глада, въвеждане на

всеобщо начално образование, равенство на половете и защита правата на

жените, намаляване на детската смъртност, подобряване на

здравеопазването и здравето на майките, борба със спина, туберкулозата и

маларията,опазване на околната среда и устойчиво управление на

природните ресурси като ключов приоритет в политиката за намаляване на

9 A twelve-point EU action plan in support of the Millennium Development Goals, Communication from the

Commission to the European Parliament, the Council, the European Economic dnd Social Committee аnd the

Committee of the Regions, EUROPEAN COMMISSION, Brussels, 21.4.2010 SEC(2010) 418 final

29

бедността, глобално партньорство за развитие и подобряване на

ефективността на помощта за развитие.

Новата многогодишна финансова рамка на ЕС за периода 2014-2020

г. отразява политическите приоритети на Съюза и определя годишните

максимални стойности на финансовите показатели за основните категории

разходи на бюджета на Съюза. Значително внимание е отделено на

финансирането на външните отношения на Съюза и на развитието на

глобалната роля на ЕС.

С предлаганата Многогодишна финансова рамка (2014-2020 г.) се

предвижда и пакет от правни регулации, които най-общо включват

регламентирането на дейностите, процедури и мерки, свързани с

утвърждаване на глобалната роля на ЕС (т.нар. Глобална Европа), както и

предложение за правна регламентация на 9 географски и тематично

избрани инструменти.10

В изпълнение на Целите на хилядолетието на развитие в рамките на

ООН са анализирани предприетите от ЕС механизми и дейности за

преодоляване на последствията от глобалната финансова криза :1) План за

действия в подкрепа на Целите на хилядолетието за развитие (A twelve-

point EU action plan in support of the Millennium Development Goals)11

; 2)

“План за промени за засилване на влиянието на политиката за развитие на

ЕС”, приет от Съвета за външни отношения на 14 май 2012г. и др.

10 Multiannual Financial Framework 2014-2020, Development and Cooperation, Europeaid, EU Commission, 17

of February, 2012

11 EC(2010) A twelve-point EU Action plan in Support of the Millennium Development Goals,

Communication from the Commission to the European parliament , the Council ,the European Economic and

Social Committee , and the Committeeof the Regions, Brussels, 21.4.2010 COM(2010)159

final(http://ec.europa.eu/development

30

3.2.5. Европейската политика на съседство и партньорство в

контекста на съвременните регионални направления на политиката

на развитие

В извършеното изследване на дейностите и механизмите, чрез които

се осъществява политиката за развитие на ЕС е установено, че

европейската политика на съседство и партньорство представлява основен

инструмент за провеждане на политиката на развитие на ЕС с източните и

южните съседни на ЕС страни. Отразена е историческата еволюция на

Европейската политика на съседство, която първоначално приоритено е

насочена към подпомагане на развитието на южните средиземноморски

страни, а в последното десетилетие значителни ресурси се отделят за

източноевропейските страни и Русия.

Охарактеризирани са протичащите на съвременния етап процеси на

обновление на политиката на ЕС и към двете групи страни. Основната

същност на тези процеси е засилването на политическата условност

(conditionality) при предоставяне на помощта за развитие според

напредъка на конкретната страна в демократичните промени и защитата на

правата на човека. В документа на Европейския парламент от 2012 г. „Нов

отговор на промените в съседството” се дава следната характеристика на

условността на помощта за развитие:”Увеличаването на подкрепата от

страна на ЕС за неговите съседи е под условие. Тя зависи от прогреса в

изграждане и укрепване на демокрацията и зачитането на законността.

Колкото повече и по-бързо една страна напредва в нейните вътрешни

реформи, толкова повече подкрепа тя ще получава от ЕС.”12

12 :“Increased EU support to its neighbours is conditional. It will depend on progress in building and

consolidating democracy and respect for the rule of law. The more and the faster a country progresses in its

internal reforms, the more support it will get from the EU” ('A new response to a changing Neighbourhood' ).

31

3.2.6. Cътрудничество и координация с други страни и

организации като донори на помощи за развитие

В този параграф е изследвано участието на ЕС в Общото събрание и

Икономическия и социален съвет на ООН (ИКОСОС), участието в

инициативите на ООН в международен план, както и партньорството с

Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD) по

въпросите на развитието на всички нива, с цел глобално координиране на

търговията и сътрудничеството и свързаните с тях въпроси.

Направен е извод, че дългосрочните отношения, които ЕС развива с

останалите международни организации допринасят за създаването на

международни програми целящи да подпомагат не само икономическото

развитие, но и иновациите, конкурентноспособността и достъпът до

финансиране на слабо развитите и развиващите се страни, тъй като по

примера на ЕС, наличието на стабилен бизнес климат е условие за

създаване на нови работни места, което представлява сериозна мярка

срещу бедността 13

.

3.3. Глава трета: Българското участие в Европейската политика за

развитие

В тази последна глава от дисертационния труд се анализира

еволюцията и особеностите на българското участие в европейската

политика за развитие, както и се представят препоръки за

усъвършенстване на съществуващата правно-нормативна уредба и

нейното практическо приложение.

13 Соmmunication on “European Community Cooperation with Third Countries: the

commission’s approach to future support for the development of Business sector”, COM (2003) 267.

32

3.3.1. Еволюция на българското участие в международната дейност,

свързана със сътрудничество и предоставяне на помощ на

развиващите се страни

В исторически контекст е отбелязано, че Република България,

традиционно още от момента на своето членство в Организацията на

Обединените нации от 1955г., участва в различни многостранни

механизми и международни дейности в подкрепа на развиващите се

страни. Страната ни ежегодно заплаща членски внос по линия на ООН,

определена част, от който се смята за официална помощ за развитие в

съответствие с правилата на Комитета по политиката за развитие на

Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.

След присъединяването на България към Европейския съюз през

2007 г. протича процес на изграждане на правно-нормативна уредба на

помощта за развитие с оглед прилагане на правото на ЕС, както и по-

адекватното съобразяване на правната основа на отношенията с

развиващите се страни с приоритетите на развитието като международен

ангажимент на България. Факт е, че протичат фундаментали промени,

които повлияват за своеобразна модернизация на политиката на развитие

на ЕС чрез обогатяването й като стратегически направления, цели и

задачи, като този тип модернизация следва да бъде възприет и от страната

ни, с оглед пълноценното ни участие в международното сътрудничество за

развитие.

3.3.2. Нормативна уредба на българската политика за развитие

Българската политика за развитие се основава на международно

договорените ангажименти в областта на развитието, включително Целите

на хилядолетието на ООН, както и Общата политика на ЕС в тази област,

залегнала в Европейския консенсус от 2005г., която е съобразена с

33

критериите за оценка и ефективност, изработени от Организацията за

икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и с добрите

международни практики.

Република България, в качеството си на присъединяваща се към ЕС

страна през 2005г., се ангажира да стане донор на международна помощ,

като в изпълнение на този ангажимент през 2007 г. е създадена

Концепцията на участието на Република България в международното

сътрудничество за развитие, която е утвърдена с Решение на Министерски

съвет №504 от 23 юли 2007г.

В съответствие с поетите ангажименти към ЕС нормативната основа

за създаване и изпълнение на българската политика за предоставяне на

помощ за развитие e поставена с приемането на Постановление №234 на

Министерски съвет от 01.08.2011г., обнародвано в Държавен вестник,

бр.61 от 2011г., в което е определено, че по всички въпроси на

международното сътрудничество за развитие, определени като приоритети

от Председателството на Съвета на Европейския съюз, а също така и по

основните въпроси на сътрудничеството за развитие –предмет на

обсъждане на ООН ще бъдат изготвяни специализирани рамкови позиции

на Република България.

На база на детайлен анализ на разпоредбите на горепосоченото

постановление на МС в дисертацията са охарактеризирани основните

механизми, на база които се осъществява българската помощ за развитие,

както и са дадени конкретни препоръки за усъвършенстването на нейното

приложение.

Изследвани са съществуващите разлики между концепцията за

официална помощ за развитие спрямо хуманитарната помощ, която е

свързана по специфичен начин с официалната помощ за развитие (ОПР),

34

но представлява отделна форма на помощ и се различава от нея по

няколко показателя, като насоченост, времеви обхват, цел и предмет на

действие. Хуманитарната помощ се изразява не само в отпускане на

финансови средства, но и в осигуряването на вещи от първа необходимост,

подслон, комунални услуги (вода, хигиенни материали, лекарства),

продоволствие (храна), координация, логистика, закрила, комуникации.

3.3.3. Принос и участие на неправителствени организации в

реализацията на българската политиката за развитие

Проблематиката на политиката на развитие не е получила

достатъчно значимото място в съвременните български изследвания, но

въпреки това по темата има проведени успешни изследвания, като пример

в настоящата глава е разгледан проекта “Българската политика за

развитие: прозрачност при създаването на нормативна уредба и програмна

рамка”, Договор №08-12-113-C/27.08.2008г., осъществен с финансовата

подкрепа на ОПАК, съфинансиран от ЕС чрез Европейския социален

фонд, реализиран от Дипломатическия институт през 2009г., както и

проект на Центъра за икономическо развитие от 2013г., съгласно който е

анализирана ролята на българските неправителствени организации и

българския бизнес в българската политика за развитие.

Извършеното изследване по проекта на Центъра за икономическо

развитие от 2013г.разглежда ролята на частния сектор в две направления

от една страна приноса на частния сектор в изпълнение на политиката за

развитие на ЕС, а от друга страна необходимостта от засилване на

участието на неправителствените организации при формирането на целите

и задачите на националните политики на държавите членки за

предоставяне на помощ за развитие. Констатирано е, че за всички страни

участници в проекта от Централна и Източна Европа, участието на

35

частния сектор във формирането, прилагането и оценката на националните

им политики за развитие е изключително слабо, а за определени държави

несъществуващо.

В трета глава на дисертационния труд е направен извод, че в отговор

на стратегическите предизвикателства на динамичния глобален свят

Република България успява да създаде базисните концептуални и

институционални норми за осъществяване на политиката си за помощ за

развитие, която е в съотвествие с изискванията на Европейския съюз и с

Целите на хилядолетието за развитие на ООН, но осъществяването на тази

политика следва да се осъществява при засилен мониторинг на разходната

ефективност, усъвършенстване на съществуващия административен

капацитет, както и по-активно включване на неправителствения сектор

при създаването на националната политика за развитие.

3.3.4. Заключение

В дисертационния труд е изследвана еволюцията на теоретико-

концептуалните основи на политиката за развитие, които повлияват

нейното приложение, както в международен план, така и на ниво

Европейски съюз.

Извършеният анализ доказва, че протичащите промени в

договорните основи на европейската интеграция, както и в

институционалния капацитет на ЕС допринасят за реализацията на

политиката за развитие в съответствие с международните договорености.

В отговор на предизвикателствата на глобалната икономика и с цел

изпълнение на поставените Цели на хилядолетието за развитие е

анализирана необходимостта от последователно осъвременяване на

механизма и инструментариума на прилагане на политиката за развитие,

както от страна на международната общност, така и от страна на ЕС. В

36

този смисъл е охарактеризирана нормативната уредба на българската

политика за развитие, като извършеният анализ доказва, че Република

България е създала базисните концептуални и институционални норми за

осъществяване на ангажиментите за участие в помощта за развитие както

като член на ЕС, така също и като държава член на ООН.

IV. СПРАВКА ЗА РЕЗУЛТАТИТЕ С ХАРАКТЕР НА НАУЧЕН

ПРИНОС, СЪДЪРЖАЩИ СЕ В ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

1.Направена е систематизация и оценка на теоретико-

аналитичните концепции за развитието и се разкрива спецификата на

моделите на развитие и тяхното приложение в рамките на

международното сътрудничество под егидата на ООН. Доказва се, че в

условията на засилване въздействието на глобалните процеси върху

ролята на ЕС в международните отношения нараства

взаимозависимостта между европейската и международната политика на

развитие. Оценява се спецификата на ЕС при реализацията на

политиката за развитие: от една страна, като Общностна политика с

глобални ангажираност и от друга страна, като национално специфична

политика на държавите-членки.

2. Анализирани са договорно-правните основи на политиката на

развитие за ЕС като международноправен субект и са обобщени

съществените промени в инструментариума и механизма на

провежданата от ЕС политика на развитие от учредяването на

европейската интеграция и на съвременния етап.

3. Участието на ЕС в международната помощ за развитие се

оценява като важно ново направление в неговата външна дейност и се

прогнозира по-нататъшно повишаване на капацитета на международната

правоспособност на ЕС като субект на международното право.

37

4. Разкрити са актуалните тенденции в регионалната и

геополитическата насоченост на политиката на развитие на ЕС. На

основа на анализа на Европейската политика за съседство към южните

средиземноморски страни и към източноевропейските страни се

оценяват проблемите на условността при предоставянето на помощта за

развитие, съвременните й проявления, проблеми и перспективи.

5. Предлагат се препоръки за подобряване на политиката за

помощта за развитие чрез по-комплексен избор на стратегически цели и

конкретни правила за мониторинг и оценка на напредъка в постигането

им не само в европейски, но и глобален мащаб.

6. Оценяват се възможностите и проблемите на съгласуването на

политиката на ЕС с Целите на хилядолетието за развитие. За по-

нататъшно ускоряване и подобряване на ефективността на помощта на

развитие се оценява като необходимо разширяването й в нови области,

свързани с климатичните промяни, опазването на ресурсите и

хуманитарната помощ.

7. Дефинирани са задачите, възможностите и перспективите пред

участието на България в политиката на ЕС за развитие. За да се увеличи

ефикасността на помощта на ЕС се налага по-добро разпределение на

отговорностите по управление на политиката за развитие между

Европейския съюз и държавите-членки на основа на актуализация на

консенсуса за стратегическите цели на развитието.

38

V. СПИСЪК НА ПУБЛИКАЦИИТЕ, СВЪРЗАНИ С

ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

1. Делисивкова Т. (2014) „Правна уредба на политиката на

развитие в република България”, (статия) сп. “Международна политика”,

изд. на ЮЗУ, бр.1/ 2014 (под печат)

2. Делисивкова Т. (2013) „Влиянието на неолиберализма при

осъществяването на политиката за развитие на ЕС”, Сборник от

материали на Международно лятно училище за докторанти

„Европейският съюз и Черноморският регион: предизвикателства и

перспективи”, Правно-исторически факултет при Югозападен

университет „Неофит Рилски” – Благоевград, 17-19 септември 2013 г.

Университетско издателство „Неофит Рилски”, Благоевград 2013 г.

3. Делисивкова Т. (2012) „Политиката на ЕС за подпомагане на

развитието - актуални тенденции и перспективи в контекста на

глобалното сътрудничество за развитие”, Юбилеен сборник от

Международна научна конференция „Право, управление и медии през

XXI век” по случай 20-годишнината на Правно-историческия факултет,

16-17 май 2012 г. Университетско издателство „Неофит Рилски”,

Благоевград 2012 г.